The post Детето не ме слуша: как родителският конфликт разклаща авторитета и какво може да се направи first appeared on Лиляна Тръпчева.

The post Екранната употреба при децата и тийнейджърите: развитие, граници и кога екранът се превръща в проблем first appeared on Лиляна Тръпчева.

The post Първият разговор с детето за раздялата first appeared on Лиляна Тръпчева.

The post Забранената обич: за родителското отчуждение и конфликта на лоялност first appeared on Лиляна Тръпчева.

The post Онлайн психотерапия first appeared on Лиляна Тръпчева.

The post Самонараняване при тийнейджърите first appeared on Лиляна Тръпчева.

The post Време на криза: как да запазим равновесие и да действаме адекватно first appeared on Лиляна Тръпчева.

Тайните на детската площадкаRead More »

The post Тайните на детската площадка first appeared on Лиляна Тръпчева.

Този текст е част от специалното издание на „Капитал“ K:ids.

В последно време все повече се говори за хиперактивност при децата, но истински това е диагноза, която може да се постави само от екип специалисти, и то след внимателно събиране и анализиране на информация.

Специфично за хиперактивните деца е, че те са много впечатлителни и сензитивни, затова колкото по-малко неща има, които да ги разсейват, толкова по-добре.

Не му се сърдете, ако за нищо на света не иска да седне, непрекъснато е в движение, предпочита да крещи и да плаче, вместо да се гушне във вас и да ви слуша. Не го корете, ако в училище не може да се концентрира и е в състояние цял час да тича между чиновете. Не се карайте на детето си, ако нарушава всички домашни правила сякаш напук, за да ви извади от кожата и да ви предизвика. Всъщност може би точно така детето ви търси път към вас. Защото това е неговият детски, неподправен и отчаян зов да му помогнете.

Помолихме психотерапевта Лиляна Тръпчева да ни разкаже кои са най-важните неща, които трябва да знаете за своето дете, ако то има т.нар.синдром на хиперактивност с дефицит на вниманието, или ХАДВ. Тя ни отговори на въпросите в следващия текст с уговорката, че подобна диагноза, поставена на едно дете, не означава, че то е болно или ще ви създава само неприятности. Тя е начин да осъзнаете, че сте родител на сензитивно и умно човече, което повече от всяко друго любопитно и палаво хлапе се нуждае от вашата обич и подкрепа.

Хиперактивен, психомоторно нестабилен или просто любопитен
В последно време все повече се говори за хиперактивност при децата, но истински това е диагноза, която може да се постави само от екип специалисти, и то след внимателно събиране и анализиране на информация.

Има деца, които са по-буйни от връстниците им. Педагогическият персонал среща трудности с овладяването на поведението им и препоръчва на родителите среща със специалист, тъй като то е „хиперактивно“. Това обикновено е първата сигнална лампа – детето среща трудности да се социализира, започва да преживява страдание, както и обкръжаващите го все по-често се изнервят и не знаят как да реагират.

Неспециалистите трудно могат да направят разлика между хиперактивност и психомоторна нестабилност. Въпреки широкото популяризиране на термина хиперактивността се среща относително рядко. Когато говорим за нея, е добре да имаме предвид, че това е специфичен начин на функциониране, на възприемане на света, на преработване на информацията. Психомоторната възбуда от своя страна се проявява като една необузданост, която е отражение на вътрешните преживявания на детето, често породени от напрегната, несигурна или дори конфликтна среда, в която расте. Най-лесно може да се направи разграничение между двете състояния, като се вземе предвид ситуативността. Или с други думи, хиперактивните деца срещат трудности със задържане на внимание, концентрация, неспокойни са винаги и навсякъде. От своя страна децата с психомоторна нестабилност може да са буйни вкъщи и да спазват правилата в детската градина, училището или обратно.

Независимо от състоянието на детето, в случай че родителите срещат затруднения да успокояват и да овладяват поведението му, би било добре да направят консултация със специалист.

Хиперактивността идва от вътрешно страдание
Това състояние е породено и носи в себе си страдание. Първото нещо може би е да избягват да слагат етикети. Да се опитат да опознаят и да чуят детето. Да се поинтересуват кога и от какво се превъзбужда. По възможност да ограничат източника на раздразнение и да потърсят начин да успокоят детето, да го извадят от превъзбуденото състояние. Когато едно дете е разстроено, не е нужно трима възрастни да се струпат на главата му, да му се кара и да му се крещи допълнително. По-скоро е добре да се обясни състоянието на детето и да се префокусира вниманието.

Ще се опитам да го обясня по-лесно с пример. Беше дошло дете в кабинета, което в момент на превъзбуда започна да отваря шкафове, да разпилява играчки. Знаех, че ако му се скарам, то моментално ще вляза в отбора на възрастните, които го смятат за лош и които най-вероятно са лоши и за него. Тогава реших да започна да рисувам. Той видя какво правя, спря се, позаинтересува се и бързо смени настроението и дейността си. Идеята е, че понякога може да си позволим да действаме неочаквано за детето, без да го нападаме или агресираме допълнително. Следващият етап може да е създаване на правила и последователност в действията. Първо А, после Б, после В. Така у детето се създава усещане за сигурност и предвидимост, което от своя страна води до успокоение.

Създаването на граници е възпитание в сигурност
Имало е палави, имало е и буйни деца, но и средата, в която са расли, е била различна. Патриархалното семейство вече се разпада. Усещането за граници, сигурност, авторитет е все по-нестабилно. Нормите и правилата стават все по-гъвкави. Детето има нужда от сигурност. То вижда една стена и иска да разбера дали може да се опре на нея. И ако тя е твърда, то ще я бутне 2-3 пъти и ще знае, че тя е стабилна и на нея може да се разчита. Но ако тази стана прилича на надуваем замък, логично е то да започна да скача върху нея в търсенето на сигурност и стабилност. Същото е и с правилата и с авторитета на възрастните.

Съвременната психология от своя страна приема различието и търси индивидуален подход спрямо конкретното дете, симптом, страдание.

От опита си мога да кажа, че тези деца често преживяват различни форми на страх. Имат множество вътрешни конфликти, с които им е трудно да се справят. Може би повече от всички останали имат нужда от приемане, разбиране, сигурност и предвидимост, както и това да знаят, че има на кого да разчитат.

Родителят се учи да бъде родител 
Родителите първото трябва да опознаят детето си. Да разберат какво го възбужда и какво го успокоява. Да се опитат да му подсигуряват спокойствие, да има познатост и предвидимост в ежедневието, планиране на времето, децата да знаят какво ги очаква в следващия момент.
Хубаво е да има правила, но те да са такива, каквито родителите ще могат да удържат. Няма смисъл да кажем: лягане в 21:00, ако се прибираме от разходка в 21:30.

Специфично за хиперактивните деца е, че те са много впечатлителни и сензитивни, затова колкото по-малко неща има, които да ги разсейват, толкова по-добре. Когато домът е подреден и всяко нещо си е на мястото, това също може да доведе до успокояване.

Реагират добре на похвали, когато родителят проявява интерес към хобитата му и важните за него неща, когато му се делегират съответни за възрастта и възможностите отговорности. Самото дете учи родителя как да бъде родител. Ако човек забрави всичко, което знае, отдели време да опознае детето си, прояви искрено любопитство, започне да прави връзка между причина и следствие, тогава може сам да измисли най-адекватното за ситуацията решение.

Хиперактивното дете не е „лошо“
Има различни теории за произхода на хиперактивността – от специфично функциониране на мозъка, генетична обремененост, повтаряне на ролеви модел и се стигне до влияние на храните и консервантите.

Със сигурност нито хиперактивното дете се чувства добре в кожата си, нито околните са спокойни в компанията му. Добре е да не се чака това поведение да се „израсте“. Рискът е то да се затвърди във времето, детето да има преживяване, че живее във враждебен свят, да бъде изключено от приятелския кръг и социалните активности, да демонстрира разрушително поведение спрямо себе си и спрямо другите. Затова е добре, ако това състояние продължи по-дълго време или е силно изразено, да се потърси консултация със специалист.

Учителите срещат затруднения с такива деца в групата или класа си. Как ще реагират е въпрос на ресурс и педагогически опит. Най-големият риск е от това детето да бъде нарочено за „лошо“, то да се преживее като отхвърлено, проблемно, нежелано. И тогава престъпните прояви няма много да се забавят. Децата се оглеждат в очите на възрастните. Те им имат безусловно доверие. Ако се видят в тези очи като лоши, ще се проявят като такива. Ако се видят като носещи потенциал, най-вероятно ще го развият. Хиперактивните деца със сигурност не са глупави деца, те просто „трептят на друга честота“ и/или отреагират на вътрешна тревога, която преживяват.

Постоянство, разбиране, търпение 
Те със сигурност са необходими на родителя на хиперактивното дете. От една страна, семейството е изправено пред следните въпроси: какво мога да направя за детето; как да го възпитам; как да общувам с него. Но има и други: каква среда аз му подсигурявам; разбираме ли се достатъчно с баща му/майка му; даваме ли му усещане за сигурност; самият аз чувствам ли се спокоен, реализиран, обичан, приет. Нужно е да се изправим и пред тях, защото колкото по-малки са децата, толкова по-големи попивателни на емоции са те. Или ако искаш да разбереш какво се случва в едно семейство – погледни игрите на децата. Как да искаме детето да е спокойно, ако ние не сме? Когато сме нервни, дали сме такива, защото той не слуша, или се прибираме напрегнати и изморени и най-малкото нещо повлича след себе си ефекта на лавината?

Хиперактивност е сериозна диагноза, която предполага лечение, дори и медикаментозно, и наистина индивидуален подход в съвместна работа със специалисти.

Съветът на психолога 
Направете всичко възможно да опознаете децата си

The post Диагноза „Хиперактивен“ first appeared on Лиляна Тръпчева.

В случаите, в които целта е да се определи интелектуалното развитие, е важно да се спазват инструкциите при поставянето на задачата, както и оценяването по различните показатели да става изключително прецизно.

Ако искаме да се докоснем до преживяванията на детето, би следвало да го помолим да ни разкаже какво е нарисувало, кои са участниците, какви са чувствата и настроенията им, какво правят в момента и допълнителни въпроси, които биха ни донесли повече информация. Специалистите психолози на база множество изследвания са извели някои общи символи и насоки в тълкуването на рисунките. Добре е да използваме това познание само дотолкова, доколкото да ни помогне да изградим хипотеза, която задължително трябва да проверим.

Най-важното е да не забравяме, че всяко дете е различно от останалите, има свой собствен индивидуален опит, преживявания и колкото и една ситуация да ни прилича на друга, тя само „прилича”. Докато имаме любопитство към детските рисунки, дотогава ще им позволяваме да ни „говорят” и да ни помагат в работата с детето.

Вие, психолозите, можете ли да достигнете до детската душа чрез рисунката?

Рисунките могат да бъдат една много добра отправна точка, чрез която да се отворят важни за детето теми, неговите страхове, емоции, преживявания.

Коя е най-странната рисунка във вашата практика?

Рисунките са толкова различни, колкото и всяко едно дете. Променят се спрямо настроенията му и палитрата може да бъде изключително богата. От рисунките на семейство, които повечето сме виждали, минаваме през тези на приказни герои, сюжети от филмчета и игри, карти, батални сцени, графики или графити.Уникална рисунка може да е тази, която се отличава като художествен стил, начин на изобразяване на детайлите, но истински ценни за психолозите са рисунките, чрез които децата ни показват какво мислят и преживяват.

Какво подсказват рисунките на животни?

Зависи в какъв контекст се виждат, дали това е зададено условие, или те се появяват в рисунките, докато детето си играе. Често животните се възприемат от децата като приятели, стига това да са мечета, зайчета, котета, кучета и други. Но ако животното е тигър или змия, то тогава посланието е различно – страх, агресия. Преди да тълкуваме обаче която и да е рисунка, трябва да се съобразим с личния опит на детето и символите, които то влага. Защото тигърът може да е подобен на рисунка на пъзел, който са редили заедно с мама и татко, и това е бил най-щастливият му ден от ваканцията. Ако я нямаме тази информация, лесно можем да си представим, че то преживява някаква заплаха. Освен на вида на животното трябва да обърнем внимание колко старание му е отделило детето да го нарисува, какви са контурите, къде се разполага в рисувателното поле, взаимоотношенията с останалите обекти и други.

А доколко рисунките на къщи, слънца и т.н. показват хармония, разбирателство и спокойствие в семейството?

Със сигурност хармонията, разбирателството и спокойствието в семейството се отразяват в детските рисунки. Те са пъстри, детайлни, с топли и ярки цветове. Преживяванията на детето са различни, емоциите, мислите, настроенията се менят. Подобно на тях и рисунките могат да бъдат много разнообразни. Не би било етично да си направим цялостни изводи за функционирането и преживяванията на детето въз основа само на една рисунка. Добре е да наблюдаваме във времето повтарящи се и често срещани символи, на които да обърнем особено внимание. Важен е контекстът, в който се случва процесът, да познаваме детето, да го питаме и да го чуем какво ни разказва по рисунката.

Кои са другите послания в една на пръв поглед типична рисунка като къща с комин, небе, птички, цветя?

Това звучи като много позитивна рисунка. И все пак, ако се спрем само на къщата, можем да погледнем дали основата я има, дебела и стабилна ли е, или по-скоро липсваща, стените дали са тънки, или плътно очертани, в някои рисунки дори са прозрачни. Това, от една страна, може да ни говори за чувството на сигурност у детето, но и за желанието му за контрол. Наличието или липсата на прозорци, техният вид, брой, големина, разположение могат да ни донесат информация за потребността от общуване. Начинът на изрисуване на входната врата – големина, местоположение, детайли, показва способността на човек да допуска другите до себе си. Покривът разкрива сферата на въображението и фантазиите. Коминът се разглежда като символ на емоционална зрелост, усещане за топлина в отношенията с близките, като същевременно с това е и фалически символ. Димът може да ни говори за преживяване на домашен уют, вътрешно напрежение или потребност от емоционална топлина. Рисуване на членовете на семейството, наличието или липсата на някой, разкрива отношението на детето към тях. Информацията, която получаваме, може да се разшири, като се загледаме в детайлите – позициите на фигурите, повтарящи се символи в тях, зачертавания, местоположение на композицията върху листа и др. Чак след продължителен анализ и провеждане на интервю можем да се доближим до преживяванията на детето и да се разграничним от собствените си стереотипи.

А доколко цветовете, които е използвало детето, също разкриват в дълбочина психическото му състояние?

Изборът на цветове изразява определени чувства и отношение към рисуването. Ярките, топлите цветове говорят за позитивизъм, докато тъмните нюанси и активното използване на черния цвят могат да говорят за преживяване на потиснатост.

Може ли обаче белият лист да заблуди психолога?

Заблудата може да дойде от смисъла и значението, които психологът придава на символите, без преди това да е проверил дали те съвпадат с представите и асоциациите на детето. Използването на детската рисунка е добър психологически инструмент, който подпомага създаването на контакт, започването на разговор, отварянето на важни теми, без детето да го преживява като заплаха. Когато човек преживява емоции, той ги показва по множество начини – със смяна на настроението, отдръпване или приближаване, подкрепа или саботиране, участие или изолиране, разболяване, протест. Всъщност детето в ежедневието ни дава всякакви сигнали за преживяванията си. Когато родителят се интересува от вътрешния му свят, той има възможността да го забележи по множество начини. Психолозите използват рисунките, за да могат да се „запознаят” с детето, да осъществят среща с него.

Горещо препоръчвам на родителите да използват рисуването за общуване и сближаване с детето, вместо да се изкушават да диагностицират. Все пак те са хората, които виждат детето си всеки ден, познават го, могат да наблюдават как то се променя.

Мисля си, че най-доброто, което биха могли да направят родителите, стига да имат време, енергия и желание, е да седнат да рисуват заедно с децата си. Да им покажат как се държи моливът, как се смесват боичките, да предоставят възможност на детето да покаже какво може, да проявят интерес към него. И тогава чрез общуването и разговорите се създава автентична близост, която подпомага възрастния да се докосне до преживяванията, надеждите и емоциите на детето

Интервю за списание „Кенгуру” 2015г.

The post Езикът на детските рисунки first appeared on Лиляна Тръпчева.