Наказанието – форма на възпитание

Родителите често се питат „Как да реагирам на твърдоглавия характер на детето ми?”, „Какво да направя, когато то не ме слуша?”, „Достатъчно добра майка ли съм?”, „Дали пък няма да го разглезя?”, „Чувства ли се обичано?”, „Добре ли постъпих, като го наказах, а то сега страда?”.

Каквото и да кажа, то всеки би реагирал от собствения си опит и чрез него би възпитал детето си. Често сме говорили с децата на тази тема. Това, което казват те е:

„Искам като направя пакост, мама вместо да ми се навика и да ме наказва, да ме прегърне и да ми каже, че всичко ще бъде наред. Пък нямам против и да ме накаже, но искам да знам и да се чувствам обичан.”

„Да ме наказват да не излизам цяла седмица? Това е непоносимо! Един ден – както и да е, нали през деня съм на училище, ама цяла седмица …. Затова бягам от вкъщи!”

„Мама ми взе телефона за неопределено време. Каза, че ще ми го върне когато съм си оправела оценките. А това е връзката ми със света, приятелите, интернет” – казва тя разстроена, ядосана, безпомощна. /Вярвам, че в този момент й е трудно да се съсредоточи и да учи./

„Как да имам самочувствие, като тя само ме обижда? Всеки ден ми казва, че за нищо не ставам, че съм тъпа и незнам си още какво!”

„Дори когато играе с мен, мама ме изпитва. Аз искам просто да си поиграем! Тя иска да съм най-добрата, а мен това ужасно много ме напряга.” /Което, всъщност, може би я кара и да се проваля./

„Чувствам се като черната овца в семейството. Баща ми не ме чува, не ме оценява. Слуша само роднините, а според тях аз съм много пропаднала. Страх ме е от тях. Чичо ми ме е удрял, а баща ми не реагира. При поредния гаф изпих лекарствата, защото за мен беше непоносим страхът от това, че баща ми ще ме набие. В болницата поне ограничаваха свиждането.”

Това са децата в психологичния кабинет. Те са умни и саморефлективни, богати на емоции и преживявания, деца които търсят одобрението, подкрепата, контакта с другите деца, които правят бели дори от невнимание, деца които могат да поправят грешката си, деца, които се нуждаят от грижата, вниманието, обичта на родителите си.

Наказанията като възпитателна мярка, зависят от собствените ни граници. Добре е първо да сме наясно с тях – какво толерираме, какво можем да приемем и кое смятаме за недопустимо. Важно е да се реагира рано и навреме. Наказанието да е съответно на провинението, да е гарнирано със загриженост и любов. А децата това го усещат! Нека наказанията приличат на малки хапченца, които даваме в точния момент, за да предотвратим евентуално усложнение. Нека не бъдем водени от страх за следващото лошо, което може да се случи, а от собствената си увереност, че има неща, които не толерираме. За едно дете в предучилищна възраст наказание от 30 секунди е напълно достатъчно. Реакцията трябва да е бърза и да е кратка, така че детето да разгранични момента „преди” и момента „след”. Тя не трябва да е вкарване в продължително състояние, което да доведе до преживявания и емоции, които да се отразят на самочувствието и светоусещането на детето. Смисълът е то само да разбере причината за наказанието и да запомни, че занапред не е добре да постъпва така.

А децата разбират и от думи! Мисля си и че е ненужно да губим времето, което прекарваме заедно в разделяне, обвинение, наказание, чувство за вина и самосъжаление. Има и други варианти!