Осиновяването – още един труден път

В последно време немалко двойки са поставени пред въпроса, дали да осиновят дете. Пътят до тук, обикновено е започнал с планове, очкавания, надежди, мечти, минал през лекарски кабинети, диагнози, интервенции, придружен с много разочарования, неуспехи, отчаяния. Идва момент, в който човек решева, че иска да сподели радостие на родителстването, денят му да е придружен с емоциите и виталността на дете, независимо дали то ще е биологично или осиноветно. За да не е всичко толкова гладко, човек се изправя и пред мнението на семейството, роднини, съседи, общността за да стигне един ден и до това на учителката в детската градина, детацата от училище, това на бъдещият партньор.

Всичкия този болезнен опит, страхове, разочарования, стереотипи, обществени наглси правят темата тъй тежка и болезнена.

А детето!?
Това са деца, всяко с различна историтята си. Някои от тях са изоставени от майките си още в родилния дом. Бързо попадат в системата на институционалната грижа, документите има бавно биват придвижвани от институция до институция, докато дойде моментът в който ще бъдат осиновени. Други от тях са живели известно време в семействата си. Често нежелани, пренебрегвани, изоставяни без нужните грижа, внимание, любов, докато не се намесят пак социалните, настаняване в институция и гореописаният път.

Може би трябва да отбележа желанието на държавата да осигури достатъчен брой и качествени приемни приемни семейства, както и някои добри практики за временно настаняване на бебетата преди да бъдат осиновени.

И все пак …. да се върнем към Решението.
След като то е взето, уведомени са роднините, следва въпроса „– Как? … А-ха?!“ Кандидатите трябва да бъдат проучени, одобрени, за да бъдат вписан в регистър и да чакат. Тук естествено и логично си задават въпроса: „А онези майки, които изоставят децата си, някой поучва ли ги?“ – въпрос, често изпълнен с гняв, безсилие и яд към “онази” майка.

Започват срещи, консултации със социални работници и психолози. Интересуват се от миналото, настоящето, планове за бъдещето. В добрият случай попадат на професионалисти с опит, които се стараят да ги поготвят за предстоящата промяна. А тази промяна е Стрес и Криза. Както за родителите, така и за детето. Добре е в тази ситуация да има някой , който да е насреща, за подкрепа. Защото Децата са с история! Те носят личния си опит, навици, привързаности, загуби, емоции, настроения.

Е, преди голямото събитие има няколко предварителни срещи в дома, за опознаване и напасване. И все пак за един ден – животът се променя. От днес вече си родител! … на едно напълно непознато дете /защото на много от бебенцата, докато им се подготвят документите – стават малки дечица/.

„Ама то кога се храни? С какво? Какво обича? Дали му е топло или пък студено? Защо сега не спи? Боледува ли? От какво? … Добре ли е? Аз добър ли съм? Какво да правя? …… а ако не ме слуша ……. дали не се провалих?! …. Може би наистина не ставам за родител?!“ При такива въпроси е добре да се потърси помощ от някой, който да даде думи, обяснения, насоки.

След кризата на адаптацията идва следващи етап. „Кога и как да му/й кажа, че е осиновен/а? Дали знае, дали помни? Приело ли ме е като собствен/а майка/ баща? Достатъчно ли съм добър/а?“

А детето иска да знае, то просто иска да знае истината за себе си и собствената си история. Как да повярва на възрастните и да им се довери, когато майка му веднъж му казва, че е осиновено, а после, че го е родидила в Еди-Коя-Си болница? Незнанието го обърква и напряга. На този етап то разпознава само една майка – тази, която се грижи за него.

При някои по-големи деца, със спомени от Дома /институцията/ понякога стои въпросът: „Приеха ли ме за свое дете? Държах ли се достатъчно добре?“ Тази несигурност у децата води до високо ниво на тревочжност – агресивно поведение, проблеми с вниманието и концентрацията, общо безпокойство, занижаване успеха в училище, несправяне с учебния материал, заплахи, бягства.

Понякога децата си измислят един фантазен свят в който да се крият. Свят на феи и принцеси. Но не могат да избягат от въпроса в ранна тинейджърска възраст – „Коя е биологичната ми майка и защо ме е оставила?“ и „Кой съм аз всъщност?“ Тези въпроси са придружени с много съмнения и фантазии – „Циганка ли е? Психично болна ли е? Много възрасна ли е била? Или млада и неопитна? А може би изнасилена? Какъв съм аз – българин или циганин, здрав ли съм или психично обременен? Към какви болести съм предразположен? Какви мъже/жени харесвам?“ … и всичко това с много, много съмнения и тревожност от непознаване на истината за лично-изминатия път. Какво може да помогне на семейството да преживее по-леко през тези етапи? – Думите!? Когато хората са честни и откровени един с друг, когато няма теми табу, срам от личната история и преживяната болка, тогава семейството ще е Семейство и членовете му ще са свързани по онзи здрав и неподправен начин, изграден с много любов, търпение, доверие, упоритост и вяра, за да се събуят една сутрин и да разберет, че всичко е Истина. Че семейството е истниско и то се е случило такова, каквото сами са го създали и съградили.