Прояви на ревност и съперничество между децата в семейството. Модели на родителско поведение

pic1В семействата с две и повече деца често възникват чувства на ревност и съпътстващите ги прояви на съперничество между децата. Нерядко в тях биват въвлечени и останалите членове на семейството – родители, баби, дядовци. В крайните степени може да се стигне до поява на тежки емоционални реакции у деца и възрастни и разделяне на семейството на „противостоящи лагери”
Обикновено поводът за това е стремежът на всяко от децата да привлече по-голяма част от родителската любов и внимание.

Има три значими фактора, които оказват влияние върху възникването на ревностни чувства при децата – родителското отношение, общуването помежду им (свързано с възрастовата разлика) и чисто личностните характеристики на всяко дете.

Взаимоотношенията между децата в семейството (т. нар. сиблинги), особено в ранните години, до голяма степен се опосредстват от родителите и отразяват общата семейна атмосфера. Възрастните задават правилата на общуване и съжителство и определят нормите на поведение, като се стремят да балансират между различните характери и интереси на децата. Но често това се оказва трудно постижимо, въпреки усилията им да осигурят разбирателство и спокойствие в дома.

От гледна точка на първородното дете, проблемът „ново бебе” възниква още при новината за повторна бременност на майката. За възрастните това може да е очаквана и щастлива вест, особено ако второто раждане е било планирано. Но детето не винаги я възприема като приятна изненада, а по-скоро като сериозно усложнение на собствения си живот. До появата на братче или сестричка първото дете расте и се възпитава като единствено и е пълен господар в семейството. То е център на родителската любов и внимание, няма база за сравнение с други деца и не се чувства застрашено от нечия конкуренция. Раждането на сиблинг се превръща в сериозно емоционално изпитание за него, тъй като е свързано с отнемане на част от досегашните му „привилегии”. Новороденото съсредоточава много емоции и поглъща голяма част от грижите на родителите, поради което у по-голямото дете може да възникне усещане за изоставеност и страх от загубата на тяхната любов. За да се избави от тези чувства, като първа реакция детето често се наблюдава проявата на агресивност и егоизъм. Те са израз на накърненото усещане за собствена ценност, което поражда у него стремеж за възвръщане на собствената емоционална значимост в семейството. Детето иска да стане отново център на вниманието и любовта. На тази основа възникват отношенията на конкуренция и съперничество между децата в семейството. Интензивността на борбата зависи от степента, в която те се преживяват като отхвърлени и от способността на всяко от тях да отстоява своите потребности.

Ситуацията на по-голямото дете се усложнява в случаите, когато:

Изисквания, несъобразени с възраст и възможностите на детето

Раждането на второ дете увеличава двойно натоварването в семейството, особено на майката. Нейната нужда от подкрепа и конкретна помощ в ежедневието стават още по-големи. Не рядко в такива случаи майката започва да възлага дребни поръчки на детето, свързани с грижите за бебето или домакинството. Независимо колко дребни ни изглеждат тези изисквания, те често поставят на сериозно изпитание способността на детето да отговори на очакванията. То ги изпълнява според своята възраст и опит и не винаги действа адекватно или прецизно. А понякога просто отказва да се подчини, защото не иска да прекъсне играта си. Това може да предизвика раздразнителност и неодобрение от страна на майката и да засили у детето чувството, че е обезценено и отхвърлено, с което се полагат основите на ревностни изживявания към най-близките му хора.

Рязка промяна в отношението

Независимо от възрастта си, след появата на бебето първото дете изведнъж става „голямо”. За него обаче тази промяна е внезапна, а и то няма опит да бъде голямо, така че се нуждае от време, за да свикне с новата си роля. Ако в този период на адаптация към променените семейни условия и роли на детето се възложат нови отговорности, то едва ли ще бъде в състояние да ги поеме. Ако до този момент някой друг е правил това вместо него, то приема новите изисквания като ограничение на свободата си и като отказ от страна на родителите да удовлетворяват насъщните му потребности.

Поява на напрежение, когато бебето започва да пълзи и се учи да ходи

Свободното придвижване на малкото дете из дома поставя на изпитание търпението на голямото. Бебето започва да завоюва нови територии и да общува по-активно с останалите членове на семейството, да се намесва в игрите и да пречи в заниманията на баткото или каката. Тези ситуации стават източник на внезапни конфликти. Естествено е по-голямото дете да реагира с раздразнителност, дори с гняв и да търси намесата на родителите. В такива моменти то се опитва не само да запази неприкосновеността на своята досегашна територия, но и да възвърне водещото си положение в семейството. Понякога родителите допълнително изострят конфликта, като застават категорично на страната на „по-слабия”, т. е. подкрепят и оправдават бебето, упрекват или наказват по-голямото и му внушават вина; а това само усилва неприязнените му чувства към бебето. Непризнаването на тази потребност неусетно го превръща в „жертвения агнец” на семейството и поражда субективното усещане за отхвърленост, което стимулира ревностните изживявания и провокира стремеж към съперничество с цел повторното спечелване на родителите.
Възможен е обаче и друг вариант: голямото дете е ангажирано с подготовка на уроците си или с друго важно занимание, а малкото постоянно търси неговата компания и, естествено, започва да му пречи. Проблемът се усложнява още повече, ако децата съжителстват в една стая. Обикновено в такива случаи родителите вземат страната на по-голямото дете, което се занимава със „сериозни неща” и започват да хокат „досадника”, да ограничават инициативата му, да поставят множество забрани и да прибягват до наказания, когато детето ги нарушава. Постоянните ограничения и честите наказания към детето, особено в ранна възраст, когато са наложени от родителите, поради конфликти между сиблинги, неминуемо пораждат съперничество предизвиквайки чувство на превъзходство у „победителя” и ревност и неприязън у ощетеното дете.

Сравняване на децата

Един от сигурните начини да се провокира ревност и съперничество е прякото или косвено сравнение, което родителите неусетно правят между децата. Те са склонни да отделят повече внимание на „по-гальовното” или да поощряват „по-ученолюбивото”, или пък да намират най-различни поводи да дават за пример по-послушното. Постоянното изтъкване на качество, което едното дете притежава в по-голяма степен от другото и особено превръщането на това качество в семейна гордост може да породи малоценностни чувства и силна ревност у пренебрегваното дете. Хваленето на „достойнства” у едното дете в ущърб на другото предизвиква доста взривоопасна семейна ситуация. Като най-болезнени се приемат сравненията по отношение външността и телесната конструкция, умствените способности или наличието на талант в дадена сфера и, особено при момчетата, по отношение физическата сила и спортните постижения.
Ако например в едно семейство има две момичета, едното от които притежава специфична външна черта – чуплива коса, зелени очи или нещо друго, което му придава особено физическо очарование, възторгът на родителите от това поставя другото дете в ролята на „грозното патенце”. То не е постоянене обект на възхищение и започва да живее с чувството, че е непълноценно и няма значимостта на сестра си. Естествено е двете момичета отрано да се превърнат в съпернички. Един от възможните варианти е всяка от тях да развива своето „достойнство”- на външността може да се противопостави например умът. Но е вероятно ситуацията да се утежни в пубертета – „красавицата” изпада в нервна криза, ако бъде пренебрегната от някого, а „грозницата” се смята за изрод, учи по цял ден и се държи грубо с момчетата.

Фаворизиране на %D